ТЪГАТА НА МОРЯКА

Спомни си ти, Поля!

Обичаше нявга моряк, стоеше на кея, а тъгата се сливаше в нощния мрак. Ти винаги знаеше, ти винаги чакаше кога ще се върна при теб. А аз от далеч до болка се взирах и гледах познатия мил силует. И корабът, още не спрял се на кея, а вече в прегръдките мои бе ти. Как хубаво беше тогава, Поля, животът ни бе пълен с мечти.

Спомни си! Бе привечер!

Двамата стояхме на влажния каменен кей. Аз тръгвах на пътуване дълго, далечно. Ти каза: „Ще чакам, Андрей”. След туй ме целуна с цялата обич, която в сърцето таи. Аз дълго те гледах и с мъка, се отдръпвах и гълтах тъгата в сълзи облян. Корабът тръгна! Посрещна ни вятър, мътни студени вълни, а ти стоеше на кея, в морето отправила влажни очи.

То беше нявга!

Днес се завръщам и гледам познатия каменен кей, но тебе те няма. Къде си ти, Поля? Забра ви ли своя Андрей? Нима не дочака моряка любим, или самотата така те застави? А може би болна в леглото лежиш и питаш за мен през час, и майка си караш да се моли с ръка на чело?! Не! Ти бе забравила всичко Поля, това че обичаше мене дори! От своята памет ти бе изтрила нашето щастие, нашите мечти. Ти беше съпруга на някакъв важен, изтънчен и мил господин, на който ние сваляме шапки вежливо. Ти беше сменила басмата с коприна, ти беше с пръстени златни, с блясък студен. От туй по-красива не стана ти Поля, дори бе страшно противна за мен. Нима морския мирис смени с парфюми, а моята обич с пари? Но истинско щастие ти не намери, прочетох го в твоите очи. Ти мина карай мене с походка горда, изправила гордо глава.

И брачната тръпчива целувка ще смрачиш, но пак не трепвай. Смей се, щом другите се смеят, и пий до дъно, нека да горчи, че смях и вино ще залеят и споменът и рухнали мечти. А щом накрая всички се оттеглят и стане много тихо изведнъж, в стаята като пленена птичка ще бъдеш ти със своя мъж. Едно легло разстлано ще ви чака да ви приспи, на майска нощ дъха в това легло за първа нощ след брака, в забрава ще отпуснеш ти глава.

Забрави ли?

Не можеш я забрави оная нощ, на чист момински свят в една завивка утрото ни свари и сноп лъчи лицето ни огря. О тая нощ с моя сал и твоя, и нищо знам не ще ме замени, но забрави и ти дъха упоен, побързай и до другия легни. Ще чака той за брачен пир, ще чака с жажда за дар момински. Закрий очи да скриеш всичко в мрака, и дарена с безутешна скръб.

А ония спомен влязъл без покана

през твоята отключена врата

той мълчалив до теб ще остане,

до съмване, до края на нощта!